Меланхолия: Истанбул

UntitledВ рамките на Sofia MENAR Film Festival ще бъде представена изложбата“Melancholia: ISTANBUL” на Явор Ганчев

 16-31 януари 2014, Червената къща, ул. “Любен Каравелов” 15, зала „Пеша Николова“
 

 Една фотографска изложба, вдъхновена и посветена на изчезващия Истанбул…

Защо точно „меланхолия“?
 

Орхан Памук в книгата си „Истанбул“ говори за hüzün – турската дума за меланхолия. Меланхолията е общото духовно състояние и невидимото лепило за обитателите на града – кръстопът на древни руини, стремящ се едновременно да бъде модерен и да запази своето минало.

 

Истанбул за мен е град, който се променя толкова бързо и необратимо, че оставя след себе си една безкрайна меланхолия и носталгия по изчезващите неща. Това е чувството, което ме обзема всеки път, когато се завръщам там. В годините си дадох сметка, че неусетно и неумолимо изчезват пространства и кътчета от града, специални за мен, които съм запечатвал в снимките си и които се връщам да търся, само за да установя, че вече не съществуват.

 

Всеки град е обречен на промяна и отмирането на старите места е неизбежно, но с всяко мое завръщане в Истанбул, се оказва, че улици, къщи, гледки и състояния – безценни находки от ежедневието, постепенно изчезват или се променят. Едно от любимите ми места за разходки и снимки – много стар рибен пазар в Бешикташ беше разрушен и след това модерно реконструиран и духът му сега съществува само в спомените.

 

Говори се и за спирането на пътническите корабчета, които свързват двата бряга на Босфора, заради откриването на новия тунел Мармамай. Тези корабчета, които пренасят стотици хора всеки ден между европейския и азиатския бряг са едновременно една от най-големите атракции и невероятна символика – те са връзката с миналото и настоящето, а ето, че също са заплашени да изчезнат като излишни остарели коне.

 

Много хора харесват новия вид на Истанбул и се радват, че той се развива и европеизира със страшни темпове, но всъщност дали си дават сметка какво загубваме всички с тази бърза промяна и безвъзвратно заличаване на старите знакови места…

 

Всички фотографии от изложбата са правени преди събитията от 28 май 2013 в парка „Гези“ и за мен са като неизменна част от общото усещане за безвъзвратна загуба, за тъга по изчезващия Истанбул.